29.09.2013 г.

неделя, септември 29, 2013 - No comments

Черната Гора


Облаците смело препускаха в нощното небе. Безмилостно се състезаваха, а тези които изоставаха, отчаяно изливаха гнева си върху разчекнатите, голи дървета. Земята пиеше от облачните сълзи, а корените на дърветата утешаваха давещата се почва. Мрачните и остри пръсти на жилавите дървесни стволове бяха стражите на местността от дълги години. Виждаха и чуваха неща, за които малко хора знаеха.



-          Какъв вятър само а? Предупредих ви да се екипирате – с неприязън Стефани пристягаше планинските си обувки.

-          Марк, ела да ме гушнеш. Много ми е студено – Бреа навиваше светъл кичур коса.
Настъпил жилав клон, Марк се опитваше да го прекърши. Дървата в огъня съскаха и пушеха, а водата в тях кипеше. Хряссс… - клонът изпука под напора на мускулестите му ръце.
-          Джери след малко ще се върне със сухите дърва. Ако въобще може да има такива в тая шибана гора.
Бреа стисна сочните си устни, а лицето й се преобрази в капризна гримаса. Изправи се и демонстративно постави ръце на хълбоците.
-          Отивам да взема одеялото от колата. Мислех тази вечер да ти дам нещо, но грубиянин като теб явно не заслужава!
Докато пристъпваше елегантно към колата прилепналият клин подчертаваше атлетичното й тяло.
-          Кучка – скръцна със зъби Марк и хвърли мокрите дърва в огъня.
Стефани клатеше глава загледана в дебрите на горската обител. Джери скоро трябваше да се върне. Всичките му приказки за Фрайбург и „Черната гора” ги бяха довели до това пусто място.  Тя беше щастлива, че имаше възможността да се потопи в призрачната атмосфера на това отдавна забравено място. Лентовият апарат в раницата й чакаше удобен момент, за да се впусне в действие. От години почиваше в прашното мазе. Ако не беше Джери тя никога нямаше да се завърне към хобито си. Огънят несигурно припламваше. Сякаш премигна, когато вълчи вой раздра покоя на гората.
-          Умряхте ли всички!? Къде… ви е… настроението… – излизаше на пресекулки гласът на пуфтящият Джери.
Дългата брада беше само козметична притурка към закръглената му фигура. Дори множеството дърва, които бе събрал не съумяваха да прикрият набъбналият му корем. Остави събраните клони и побърза да седне до Стефани.
-          Марк, какъв беше този ужасяващ звук? – Бреа се бе увила плътно в цветното одеяло и плахо пристъпваше към светлината на огъня.

-          Не се притеснявай кукло, просто някакъв вълк се е възбудил – палаво й намигна гологлавият мъж.

-          Аууу, да ме пазиш от чудовищата – приседна до него и обгърна мощната му ръка. Няма да те пускам! – изцърка медното и гласче.

Джери ги изгледа с насмешка и подръпна гъстата си брада. Извади няколко тлъсти наденици и се зае да приготвя своя дял от вечерята. За гарнитура бяха приготвили чушки на скара и овъглени картофи, а за десерт – кроасани. Устните му поеха мазнината на сочно препечената наденица.
-          Марк, остави малко и на Хълк – изскимтя Бреа, все едно, че бяха пропуснали да нахранят малкото и братче.
Изпод одеялото се показа малка плюшена играчка -  опърпано кафяво куче. Физиономията му наподобяваше окаян уличен пес. То се движеше под ръководството на изкусно лакираната й ръка. Излезе сякаш изпод пищно закръглените й гърди и остана неподвижен. Сенките на огъня си играеха с лицето й. Искрящият и грим изпъкваше още повече на естествено място като това. Стефани извади голям нож сякаш, за да подчертае огромната разлика между двете. Със стоманеното острие в ръка копнееше да й разкрие, че наистина е пораснала и нейните играчки са по-различни – по-зрели. Не се съмняваше обаче, че „пеперудената принцеса” несъмнено щеше да извади друга играчка с подобна форма и големина - само, че гумена. Така щеше да и напомни кой всъщност е пораснал.
-          Писна ми от тия детинщини – гневно изхриптя Марк и едва не се задави с месестата кора на топлата наденица. Джери я разкажи още от твоите небивали истории да ни разсееш от глупостта на малките деца. Винаги съм казвал, че мъжката компания е много по-подходяща на такива места.
Бреа опули невярващо очи, изправи се и запокити одеялото в лицето му. Тънката и талия се открои на романтичната светлина на огъня, а кучето в ръцете и заприлича на онези породи, които служеха за имидж на добре подържаните, нахакани момиченца.
-          Отивам да пишкам – демонстративно заяви Бреа. Щом си толкова груб, тази нощ Хълк ще се грижи за мен! – погали нежно кученцето и бавно потъна в танцуващите сенки.

-          Марк, моля те, бъди по-внимателен с нея – намеси се укорително Стефани. Не виждаш ли, че момичето е чувствително. Май пак искаш да си поиграеш на лошия батко и после да я разкараш. Така никога няма да се ожениш.
Марк пренебрежително махна с ръка, а на челото на Стефани се оформиха няколко плитки резки. Джери като че ли не забеляза раздразнението й. Той винаги бе вглъбен в съзнанието си, което рядко се съсредоточаваше върху заобикалящата го действителност.
-          Както ви казах по рано – започна Джери – през 1936 година тук е било намерено вече разбито НЛО. От останките които са открили, са изровили множество странни предмети. Говори се също че Немците са имали среща с пришълци от друга планета. Те са им разкрили напреднали технологии. Много учени тогава са работили, за да усъвършенстват различни теории, превръщайки напредъка на науката в оръжие срещу останалия свят. Смята се, че голяма част от научният им успех се дължи на извънземната раса. Не знам с каква цел тя е помагала на мръсните Шваби да сложат ръка на „нечистата” човешка раса, но резултатът е налице. Огромни поражения, бомбардировачи и всякакъв друг вид нечувана до тогава военна мощ. След края на войната много от Немските учение са емигрирали в Русия и Америка. Голяма част и най-вече членовете на тайното общество ВРИЛ са изчезнали безследно. Почти съм убеден, че са разработили проект позволяващ изкривяване на времето и отваряне на портал към друго измерение.

-          И смяташ, че всичките тия глупости са истина – клатейки глава Марк прехапа устни. Хората четат такива сложни неща, а винаги се оказва, че някой иска да им промие мозъците. Заради тези безсмислиците сега сме тук. Можехме да отидем на почивка във Вегас. Там със сигурност щях по-лесно да укротя „малката русалка”.
Стефани не понасяше скептичността на Марк. Все пак това си беше негово мнение, но отрицанията му понякога я вбесяваха. Фактът, че не искаше да порасне и използваше жените само за забавленията си бе лично негов проблем. Закле се, че ако отново Марк дойде да и плаче на рамото, ще го отблъсне без никаква свян.
-          Да не мислиш, че „куклата” както и казваш – тук Стефани присви очи – не е тръгнала на лов за богатствата на някой „Чичко Паричко”?
Марк примигна учудено, но това бе единствената му реакция.
-          Как мислиш тогава сме се развили толкова бързо? – продължи Джери. Цялото това стремглаво препускане на човечеството. Всичките удобства на които си в състояние да се насладиш сега, са благодарение на извънземните. Сигурен съм че, ако се върнат, ще дойдат отново тук. Това място им е вече познато. Бихме могли да се натъкнем на останки, които Стефани лесно ще заснеме. Може да ни дават и по телевизията. Представяте ли си?

-          Съмнявам се – рече сухо Марк.
Мракът като че запълзя и обгърна приседналите хора. Вятъра се усили и заблъска клоните на дърветата. Пушекът на огъня се извиваше като пепелянка. Стефани придърпа качулката на якето си и прегърна Джери. Вълкът отново възвести присъствието си - смразяващият му вой бе по-силен. Най-вероятно нощният пастир се бе приближил, защото сега дори силата на вятъра не успя да заглуши свирепият му глас. Марк се размърда неспокойно. Остави върху близкия камък шиша с недовършената наденица и несигурно се изправи. Вятърът опъваше белият му потник.
-          Ще отида да потърся Бреа – гласът му се смеси с хлопането на сухите клони.
Запровира се. Тъмата го забавяше и крачките му бяха предпазливи. Бе принуден да извади телефона, за да осветява пътя. Не вярваше Бреа да се е отдалечила много. Мина му през ума, че може би си играе с него. Да наистина. Играеше й се на криеница. Опита се да ускори темпото, но спотайващите се клонаци така се бяха оплели, че сякаш образуваха призрачен плет. Калта под краката му също не помагаше. Често притваряше очи, за да не останат те на някой остър клон. Ръцете му започнаха да търсят опора в тънките стволове на дърветата. Обувките му затъваха. Усещаше как краката му се изхлузваха, а потните чорапи се търкаха и смъкваха. Започна да се колебае. Някак не можеше да си представи кокетната Бреа, да нагази толкова дълбоко в калта. Вярно, че се осланяше на компанията на плюшеното си куче Хълк, но страхът й бързо би я завладял. Вероятно беше направила ловка маневра и бе стигнала до колата без никой да разбере, криеше се на топло и подслушваше разговорът им, за да разбере какво безчувствено изчадие е той.
-          Хитра си малката, но не колко мен! – раздразнено се опита да надвика вятъра.
Нелепите ситуации с дамите от миналото го бяха научили на завидна изобретателност в обработването на почвата около тях. Ала сякаш точно почвата под краката на Бреа още бе мека, също като тази в която сега потъваха обезкосмените му крака.
Малко преди да се озове пред лагерния огън отново чу воят на вълка. Сякаш гърленият му стон бе странна смесица от два гласа, едновременно извисяващи се в различен диапазон на звуковата тоналност. Вятърът почти бе разнесъл остатъка от досадния пушек на изгасналия огън. Навярно всички се бяха прибрали в колата, докато той бродеше като глупак в безлюдния пущинак. Разярен разрита останалата около огъня храна и надигна шишето с уиски.
-          Ще изпия скъпоценния алкохол на Джери, щом ще ми се прави на подъл играч. Ей отрепки, я да ми излизате от джипа – ядът го завладяваше.
Приближи се до превозното средство и задърпа тежката врата. Бракмата пак беше за ремонт. Опита отново, но врата не искаше да помръдне. Бавно заобиколи, като се взираше през мрака отвъд стъклата. Хвърли бутилката, която все още стискаше в ръката си. Тя отскочи и се изтърколи в калта.
-          Джери, отвори остроумно копеле такова! Или искаш да скубя косъм по косъм рунтавото мъжество по отпуснатите ти гърди?!
Тишина. Само вятъра още плющеше в ушите му. Започна да удря с железния си десен по мръсното стъкло. Ръката му запулсира, кокалчетата се бяха натъртили. Олющената му кожа се бе обагрила в цвета на агресията. Ноздрите му заизпомпваха поквареният въздух бушуващ в тялото, докато напорът на съзнанието контролиращо външната обвивка от съществото му, не докопа един от полуизстиналите камъни съставляващи спасителната ограда на иначе импровизираното им огнище. Мускулите му се изпънаха, ръцете изпращяха. Обгорелият камък светкавично прекоси двуметровото разстояние до стъклото, разби го на малки парчета и профуча от другата страна на колата. Стъписан от господстващата злоба Марк разтърси глава и  се опита да отвори вратата. Острите шипове на назъбеното стъкло обръснаха част от космите, които се намираха в непосредствена близост до пулсиращите му вени. Успя да достигне палчето, след което вратата изскърца, сякаш цяла вечност бе чакала треперещата му ръка.
-          Тц, тц, тц – езикът му с мъка се отлепяше от небцето. Сега Марк ще ви научи шегаджии такива!
Опипа всички възможни места където можеха да се скрият. Мракът беше плътен. Нямаше никой! Песента на вятъра изливаща се през счупеното стъкло го изнервяше. Може би подсъзнанието отказваше да признае на горделивото му его, че започва да изпитва отдавна загърбеното чувство „страх”. Не можеше все пак всички да изчезнат безследно, трябваше да има някакво рационално обяснение. Вълкът… Бреа… дългото му отсъствие… заключената кола… Никое от тези скорошни събития обаче не му се видя като сериозен подтик да не намери поне Джери и жена му край огъня. Може би там бе останала някаква следа. Извади телефона и се опита да набере номера на Бреа, но обхват нямаше. Смръщи вежди и включи фенерчето. Май в крайна сметка Стефани щеше да се окаже права – не бяха въобще подготвени за това неприветливо място. Марк пренебрегна сковалият го студ и се съсредоточи върху разкаляната настилка. Нямаше други следи освен тези оставени от преди. Също нищо не показваше, че Бреа изобщо се е върнала от гората. Да изчезнат така безследно. Какво ли ставаш…
…остри зъби се забиха дълбоко в отпуснатият му крак и загризаха. Сухожилия се късаха, месо стърчеше. Когато Марк опита да се обърне за малко не се озова с лице в калта. Съзирайки обезумелия звяр очите му неимоверно се уголемиха. Размерът на хищника бе меко казано внушителен. Обгръщаше го синкаво сияние, а от врата му вилнееха две глави. Тази която все още не бе вкусила от плътта му го заливаше с вонящи лиги. Опита да достигне с ръцете разкъсващата плът глава. Когато успя да я докопа, черепът на чудовището зловещо изпука, но това само накара и другата му глава да се впусне в атака. Пиршеството на звяра го окуражаваше, а яростта му нарастваше, когато късаше ритащите крака. За миг Марк се мяташе беззащитен. После ръката му напипа черният камък, който до скоро пак му бе послужил. Усетил силата на примитивното оръжие, замахна и стовари цялата си мощ върху обезумялата вълча глава. Камъкът я затисна и тя сякаш потъна в напоената с кръв земята. Другата рунтава чутура изскимтя жално и отпусна хватката си. Марк се възползва и издърпа разкъсаните си крака. Не обърна внимание на болката. Адреналинът подхранващ гнева, отдавна бе превзел цялото му съзнание. Видя, че огромното демонично създание не може да измъкне главата си. Бавно се отправи към огъня, подхвана един доста голям камък и уверено го понесе към гърчещият се черен звяр. Краката му започнаха да поддават докато се приближаваше до скимтящата, рошава глава.
-          Искам да се гърчиш, копеле гадно – оголи зъбите си обезумелият Марк.
Напрегна мускули, вдигна високо тежкият камък и го стовари върху гръбнака на приклещеният звяр. Ревът на вълчето изчадие дълго оглася владенията на черната гора. Когато отново воят на вятъра поде непрестанната си песен Марк се влачеше и пъшкаше. Знаеше, че трябва да намери останалите. Каквото и да се бе случило с тях, не можеше да е по-лошо от това което току-що беше преживял. Окървавеният телефон като по чудо бе останал здрав. Отиде до джипа и затършува. Дори предвидливата Стефани не се бе сетила да вземе аптечка за спешни случаи. Ядосан Марк изсипа кашона с лентите и апарата и разхвърля чантите с храна. Заблъска с ръка по волана. Можеше да запали камионетката и да офейка, но беше сигурен, че дори той нямаше да си прости това неблагородно деяние. Взе решение и тръгна. Тъкмо обмисляше на къде да поеме, когато лъч светлина прониза огъващите се дървета. Тежко въздъхна и пое към гората. Болката в краката му бе почти непоносима. „Почти” обаче за силната воля на Марк не бе достатъчно. Лъчът извършваше сложни зигзагообразни движения. Всеки път щом той минеше покрай близките дървета Марк се прилепяше до едно от тях. Вятърът нагло нахлуваше през кървавите дупки в краката му. Потънал сред кършещите се клонаци и притискащите го дървета, изведнъж излезе на оголена поляна. Когато по-рано търсеше Бреа не беше попаднал на това място, а бе вървял в почти същата посока в продължение на половин час. Тревата изглеждаше черна изпод синкавата светлина на телефона. Стръковете „зеленина” се издигаха над коленете му. Ръбовете бяха толкова остри, все едно хиляди бръснарски ножчета се забиваха в него под вулгарното диригентство на вятъра. Бутаха го назад, сякаш не искаха да го пуснат и да му позволят да наруши мистерията на тайните които криеха. Вдигна нагоре глава и застина на място. Всичките му мисли секнаха в безмълвен поклон пред покъртителната гледка. Гигантска свръхестествена машина разпръскваше милион лъчи – опипващи и търсещи. Сърцето започна да се бунтува и краката му омекнаха. Разпери ръце и потъна в мечовете от треволяк. Лицето му се покри с множество червени линийки. Мрачно и слузесто голямото нещо сякаш имаше шест огромни очи които примигваха зловещо. От всякъде стърчаха метални кабели, пронизваха гърба му и се люлееха. Безцветни шипове излизаха от основата на космическия кораб. Забиваха се в земята и сякаш смукаха от нея всевъзможни вещества в концентрирани, съмнителни суспензии, смътно наподобяващи заразни тумори. Точно под неспирно примигващите очи беснееха желеподобни пипала. Захващаха калта, поднасяха я към безброй устица, които я филтрираха и изсипваха в елипсовидна паст.
-          Аааззз… май да сеее… омитам – зашепна треперейки.
Усети влагата по късите си панталони. Прекалено мокро бе там долу на едно място, за да е само от допира от калната пръст. Тогава съзря настръхналата си кожа. Шума в ушите и бесният ритъм на сърцето напълно го завладяха. Обърна се и започна да лази. Очите му се навлажниха. Усети нещо във въздуха. Сякаш идваше буря. Дъжд затропа по голата му кратуна. Водата отмиваше кръвта. Гръмотевици прорязваха надвисналия небосвод. Изправи се треперещ и отчаяно започна да влачи крака. Нямаше я луната да осветява пътя, а телефонът се бе изгубил още докато лазеше. Усети нещо да бучи. Извърна рязко глава. Пращяща сфера от електричество се бе устремила право към него. Тялото му се парализира, докато кълбото го обгръщаше. Издигна го на около десет метра и го понесе към извънземният кораб.  
На входа, от далече наподобяващ драконова люспа, сферата го изплю и полуживата врата се разтвори. Мракът в търбуха на гъсеницата бе много по-плътен. Марк чуваше насеченото си дишане. Вените му го караха да усеща всеки пулс от засилващият се бяг на кръвоснабдяващият орган. Изумрудена светлина прониза очите му. Всичките му органи започнаха да набъбват. Сетне го видя – същество извисяващо се величествено и заплашително. Марк изви мускулестата си шия и боязливо се взря. Прозрачно-синкавата обвивка на съществото не успяваше да скрие вътрешните му органи. На лицето си имаше две кристални очи, а  трето неспокойно мигаше на челото му – пулсиращо и гигантско. Съществото се наведе, разтвори крака и под тях бавно пропълзя ужасът. Бреа, Джери и Стефани бяха слепени. Кръстовете им бяха съшити, а ръцете изкривени и изпотрошени. Тъмните им длани шляпаха по гладката, слузеста настилка. Очите им ги нямаше, а на тяхно място блещукаха многоцветни електрически заряди. Главите им бяха разкривени на страни в различни посоки. Върху плътският трон от стърчащите им на горе крака бе приседнал уголеменият вариант на Хълк. В устата му имаше прикрепена сфера, която изливаше енергията си в очните ябълки на изкормените му приятели. Остри шипове се въртяха в устите им, а от носовете им хвърчеше киселина, която разяждаше органичния под на кораба. Четириметровото извънземно същество безмълвно разпери тънките си крайници и третото му око се издължи. Промуши се през ухото на Марк и достигна кората на мозъка.
…вселената е безкрайна, благодарение на безкрайността на постоянно развиващото се съзнание, обаче вие имате непреодолими граници на невъзприемчивото си обозрение, които никога не ще успеете да прекосите…
Усети костите си да олекват. Калцият се изля от тях и остана само напукана черупка. Марк се свлече на пода и лепкавата слуз полази тялото му.
…предоставихме ви знание, като смятахме, че ще превъзмогнете животинските си навици, а сега два века по-късно, според нас предостатъчно време, се задоволявате с огризките на нищожните знания с които подхранихме закърнелите ви мозъци…
Очите му започнаха да кървят. Сферата в паста на Хълк просветна и съшитото изчадие се приближи.
…Аллах, Исус, Буда, Агни, Шива, Кришна, Вишну, Артемида, Посейдон, Зевс, Хотей, Мироко, Бишамон, Тангра: кой мислиш, че представляваше вашите така обичани и оплюти богове, ако не ние, надявайки се, че имате шанс да прозрете всеобхватната вселена и да послушате съветите на божествената благодат…
Безокото чудовище бе разкрачило скованите си ръце и бурно ръкопляскаше. Марк се опита да вдигне глава, но костите му застрашително изпукаха.
…надявахме се, като вече полу-развита раса, макар и на все още примитивно ниво, да ни бъдете от полза в интергалактическата война, която водим от векове, но щом не можете да надмогнете всеизяждащото ви душата его, ще ви употребим като животни каквито всъщност се оказахте, защото да не забравяме все пак, ресурсите с които разполага вашата „синя планета” са ни крайно необходими…
Устата на Стефани се разтвори и черна кръв се заизлива през въртящите се метални шипове. Марк разкъсваше собствения си език, неспособен да понесе болката.
…за кратък миг от безсмисленото развитие на човечеството, като че ли нищожната ви раса бе тръгнала бавно в правилната посока, виждайки това ви удостоихме със знания, които щяха да ви спестят безчет години лутане в мрака на невежество и безплодно търсене на елементарни вселенски закони…
Скованите ръце от тялото на Джери разчекнаха устата на Марк. Стефани отново прекърши врат и заизлива мрачната течност в гърлото му. Полупрозрачната фигура на извънземния исполин започна да се оцветява в червено. Голямото око пробило мозъка на му безмилостно смукаше.
…ние бяхме тези, които спасихме великите умове на деветнадесети век, най-вече прословутите членове на тайната организация ВРИЛ, несъмнено единствените заслужили вечно съществуване в името на една добре обмислена кауза, каквато вашето самоизяждащо се общество е неспособно да зачене…
Марк започна да се дави и тъмни мехури забълбукаха в устата му. Носът му се опитваше да поеме колко се може повече от застоялият въздух.
…съзнанието ви още не е достатъчно добре развито и вече сме убедени, че никога няма да израсне до необходимата си висота, особено когато наблюденията ни водят до заключение, че сте неспособни да разкодирате изречение по-дълго от няколко зле подбрани думи…
Бреа откъсна парче месо и металните й зъби затършуваха друго слабо място в разлагащото се тяло.
…хората жертвали се за благополучието на правдата на единственото възможно и истинско съществуване на целият ви човешки род, са такава незначителна част от несъстоятелното ви изразходващо ресурси, вирусоподобно съществуване, че надеждата да разберете потенциала и нуждата от себеосъзнаване, доведе до „нашето” единодушно заключение, а именно „вашето” изтребление…
Безпомощните стенания на Марк постепенно заглъхваха. Животът се изцеждаше, а тялото му бавно но сигурно се отпускаше.
…това което чуваш  се проектира в съзнанията на всички човешки същества на планетата, вашата раса е предупредена за идващата гибел и ни е изключително любопитно колко ли време ще съумеете да се съпротивлявате…
Марк направи последен опит да се изправи, но съшитото изчадие не му позволи. Остри зъби задърпаха от всички страни. Ръцете бъркаха под разпраната кожа.
…ловът на хора започва и самолюбието не ще ви спаси този път, сега ние сме тези които са господари на хранителната верига и уверявам ви енергията ви ще бъде многократно оползотворена…
Масивните смукала на корабът гъсеница се отскубнаха от почвата. От вътрешните овални отвори се заизлива сгъстена минерална суспензия. Бледите ръце на Джери притискаха главата на Марк в противната слуз. Длъгнестата фигура на извънземния похитител се извиси с цялата си гордост. Краката му се изпънаха и удължиха. Окото му се бе прибрало, доволно и сито. Главата му скоро изчезна и то се отправи към горните нива на кораба. Изливащата се енергийна течност се смеси със слузта по пода. Нажежени мехури започнаха да изригват. Въздухът завря. Енергийното кълбо в устата на Хълк се уголеми. Пращеше и се въртеше безмилостно. Когато вулканичната смес покри разчлененото тяло на Марк, сферата избухна. Уродливото същество се разчлени на хиляди парчета. Светкавици облизаха вътрешността на кораба. От външната му страна се оформиха спираловидни торбички, които бавно се изпълваха с флуоресцираща енергия. Металните шипове се бяха прибрали във вътрешността на кораба, образуващи втори корпус - реалната метална повърхност. Корабът гъсеница бавно пое на изток. Дърветата пред него се покланяха, след което лягаха под милионите маршируващи крака. В далечината грамадна електрическа пеперуда разпръскваше яйцата на бъдещи гъсеници…

0 коментара:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)