Dark Art

Облаците смело препускаха в нощното небе. Безмилостно се състезаваха, а тези които изоставаха, отчаяно изливаха гнева си върху разчекнатите, голи дървета. Земята пиеше от облачните сълзи, а корените на дърветата утешаваха давещата се почва. Мрачните и остри пръсти на жилавите дървесни стволове бяха стражите на местността от дълги години. Виждаха и чуваха неща, за които малко хора знаеха.

Настъпил жилав клон, Марк се опитваше да го прекърши. Дървата в огъня съскаха и пушеха, а водата в тях кипеше. Хряссс… - клонът изпука под напора на мускулестите му ръце.

Какво е нужно за да полетим във небесата,

самотни като птици да се реем?

Невъзможно ли е да разсеем мракът и мъглата,

със глас пречистен да запеем?

Какво е нужно да погледнем светло,

усмивките безбройни?

Хиляди лица – кое от тях ще бъде ярко,

навяващо ни блянове омайни?

Какво е нужно да почувстваш радост,

неподправен миг на свобода?

Кому е нужна мнима и горчива сладост,

натежала и коварна тегоба?

Какво е нужно в огледалото да се погледнем,

да се докоснем във душата?

Дали е чуждо пак към себе си да се протегнем,

и да проникнем под кората?

***

Кога ще можем пак от дупката да изпълзим,

кръвясалите нокти да забием?

Крещи душата ни – кога мечтата си ще покорим,

и неуспеха ще убием?

Засъхнали и побелели в леглото ще скърбим,

потънали във спомени тъй смътни.

Дали от неуспеха и провала смъртно ще кървим,

отпуснати, издъхващи и тъмни.

Какво лекува ни от сънищата мрачни,

тревожни и  тъй трайни?

Убиваме ли бавно желанията алчни,

или таим ги скрити в тайни?

Душата е черна и тлее в тъмата,

оставила радост,печал и измама.

Сърцето навеки забравя тъгата,

омразата властва във нова премяна.

Пътят на мрака - подай му ръка,

лечител на скуката само теб чака.

Спътнико мой не ме ли позна,

настъпи мигът, изплувам от мрака.

От сянката вековна изпълзи,
омраза посади в душите,
и нека скръбните сълзи,
закапят от очите.

Ела, влезни във този свят,
и нека злото да се лей,
напускай вече своя ад,
о, ти могъщи мой злодей.

Рогата криви заостри,
кръвта по тях ще ти е нужна,
тъма в сърцето се таи,
омразата не ти е чужда.

С могъщите слова те призовавам,
познати ми от векове,
и кървъв пир ти обещавам,
с разрухата на всички светове.

Грозна е, тиха е подлата истина,

дълбоко копае, заспала таи се.

Къде изгубих усмивката искрена,

разсъдъка стене, кърви и топи се.

Връщам се, спъвам се – сиво е,

пътя назад е коварен.

В спомени ровя се, потъвам и диво е,

опитът  плах е похвален.

Тръгвам към нищото – лутам се,

душата ми търси награда.

Поглеждам в стената голямата – бутам се,

мракът във мен расте без пощада.

Връщам се, поглеждам – пак е тъмно,

светлината губи се в мъглата.

Да тичам аз не спирам, в гората пак е стръмно,

не мога да избягам от съдбата.

Прокоба мозакът изяжда,

гневът бучи в главата.

Отново номер мракът ми погажда,

за кой ли път просмуква се в душата.

Кръвта засъхва по тревата,

оръжието сребърно покрива.

Омразата се зъби във душата,

скръбта и болката отмива.

Лутайки се сред мъглата

пътят мрачен пак пустей.

Прегръщам всеки ден тъгата,

младостта препуска и линей.

Най-добрите времена ги няма.

Студ сковава ме отвъд.

Къде игубих истината пряма?

Лицемерието и лъжата ме зовът!

Друг ли станах или пак ме няма?

В огледалото затворен съм за кой ли път.

Друг ли станах, без любов, без дама?

Морната глава не ще отпусна аз на твойта гръд.

Прекосявам пак мъглата,

мислите в главата ми бучат.

Привързвам се към самотата,

спомените в мене скърцат и шумят.

Протягам ръка – избрал съм твоята,

докосвам я, плача – за тебе умирам!

Успя да плениш усмивката – моята,

сгушвам се в теб, потъвам не спирам.

Утрото бурно е, ново и розово,

щом мекотата усетя в косите ти.

Новият ден пак посрещаме заедно,

умът ми вечно се взира в очите ти.

Пътят е дълъг – нашепва съдбата,

скатавам мигове, сладки, отминали.

Ах как искам да яздя мечтата,

по пътя неравен да бродим завинаги.

От поривът познат изтръпваш,

сърцето ти не спира да тупти.

Любимите си устни с твоите посрещаш,

съзнанието приатено пак мълчи.

От поривът познат потръпваш,

съзнанието приатено чака и мълчи.

В пуловера ми топъл пак се сгушваш.

Уютно ти е, а на вън вали...

И пак осяна е със плът земята,

реката пълни се със кръв,

не пеят птичките в гората,

уплашени от падналата смърт.

Пострадала е горската одежда,

гори трева с телата,

изчезнала е всякаква надежда,

покълнал стрък в земята.

Къде потънало е огненото зарево,

защо не грее пак,

омразно време е дошло

и всичко тъне в мрак.