9.11.2014 г.

неделя, ноември 09, 2014 - No comments

Глава 10 - Пороци и грешки (убиецът, вещицата, историкът и миньорът)

Insane the mind
In the name of me
Can't find the time
To let things be
Insane the mind
In the name of me
Can't find the time
To let things be
Let things be

Oh yeah
Can I start over?
Oh yeah
Can I start over?
And get over it

So the sun
Shines upon me
Havin fun
Killer is me
Killer is me
Killer is me


(Alice in Chains - Killer is me)

Всички сме потънали в мрака. Гледаме блещукащата светлина от гърлото на тесния тунел. Някои обаче се обръщат с гръб и забравят за мекотата на слънчевият лъч. Обричат душата си на страдания и вършат непристойни и ужасни неща. Тази вечер бях с такива хора. Единият от тях щеше да се пържи в ада, ако въобще съществуваше такова място.
Извънредно жилавият мъж извади една смачкана принтирана снимка на момче и момче. Силно казано „момче“, ланеца обрисуван от черното мастило тежеше доста, но не достатъчно, за да съкруши масивния му врат.
-          Ако ми кажеш името на този – той посочи „момчето“ – ще те черпя едно уиски.
Четиридесет и пет годишната жена, грубо го избута и се намести до мен.
-          Не го занимавай с твоите долни задачи!
Тънкия човечец с острия нос я изгледа с насмешка. Тя постави ръка на рамото ми и прошепна.
-          Защо всички тук са те наобиколили? Всеки иска да си говори с теб. И аз го искам. Как го правиш?
-          Не знам – раменете ми се присвиха придружени от искрена и вяла усмивка.
-          В теб има някакъв магнетизъм, енергия, усетих я когато свиреше на китара.
Човекът от дясно, помръдна неспокойно. Беше се свил в ъгъла на сепарето. Прозореца отразяваше светлината от димящата му цигара. Пространството върху стъклената маса бе отрупано с празни бирени бутилки. Две чаши уиски чакаха да бъдат погълнати, полу-празни пакети цигари бяха разхвърляни на всякъде. Наклони се към мен и прошепна в свободното ми ухо.
-          Нали може тази вечер да чукам гаджето ти?
-          Тя не ми е гадже – натъртих ядосан.
-          Аз тук я черпя и я искам.
-          Еми, говори си с нея тогава, аз не ти преча.
-          Нещо лошо казал ли съм ти – постави ръка на рамото ми – или да съм направил?
-          Не бе човек, спокойно.
Подаде ми банкнота и се усмихна. Жената от другата ми страна хищно я погледна, защото знаеше какво следва – още няколко шота за нея.
-          Вземи си едно уиски, за мен бира, а за нея каквото пожелае – отпусна се баровски назад и изгаси цигарата в пепелника.
-          Е вече има две пълни чаша с уиски за мен!
-          Нищо де, вземи си още – удари гърдите си с юмрук – аз черпя.
Стиснах банкнотата и се изправих. Направих знак на жената да мръдне, но тя реши да дойде с мен. Възпълната й фигура не ми правеше впечатление – бях прекалено пиян. Тя хвана ръката ми и ме поведе към бара. Чудех се, защо винаги когато бях пиян жените искат да ме водят някъде. Докато поръчвах питиетата тя отиде до тоалетната. Когато дебелите й прасци изтормозиха и последното стъпало водещо обратно към бара, се върнахме към масата. От другата й страна седеше още един възрастен човек с къса, прошарена брада. Реших да се настаня до него, за да се разкарам от досадната лелка, а и да я оставя на похотливият паралия. Протегнах се и отпих от чашата пред мен. Толкова се бях нафиркал, че за пореден път надигнах чашата на замисления човечец, след което му се извиних. На него сякаш не му направи впечатление. Нали пиеше на воля без да плаща. Гърчавият от табуретката между двете канапета пак ми подаде принтирания лист.
-          По принцип съм голям физиономист. Може и да се сетя кой е този човек. Защо го търсиш?
-          За да го убия. Това ми е последната поръчка.
-          Хммм…
-          С това се занимавам. Ако знаеш колко хора съм убил само.
Бях твърдо решен да разбера повече. Хрумна ми идея. Трябваше да съм честен и открит, за да спечеля доверието му. Отпих от чашата и се загледах във фигурата на момчето от снимката. Някъде го бях виждал. Беше поне осем години по-млад от мен.
-          Я ми кажи – приближих се заговорнически към него – колко хора си убил?
-          Много.
-          Аз съм писател, за това те питам. Винаги съм искал да напиша нещо истинско, за което никой друг не подозира.
-          Ще ти разкажа всичко, ако се закълнеш да използваш истински имена и да не скриваш нищо. Истината трябва да се знае. Познавам много хора на високи постове, които зависят от мен. Тези двамата тук – той посочи пияните мъже на срещуположните канапета – са мои. На единият му уредих пенсията. Другият сега черпи, за да уредя и неговата. Работил е само десет години като миньор. Чувства се пренебрегнат, че още не съм се погрижил за него. Всички се лепят и търкат задници в теб само заради облагите.
-          И се чувстваш самотен, защото всички са гадни лицемери нали? – скръстих ръце.
-          Всички са боклуци. Аз знам кой какъв е в този град. Аз решавам, ако нещо не ми хареса да го изкореня. Знаеш ли колко от мафиотите съм очистил? Виждаш ли го този човек там?
Имаше някакъв танцуващ мъж. Средно телосложение, яке, дънки. Кълчеше се опиянен от перверзния ритъм на вулгарната музика.
-          Танцува защото аз съм му казал. И ще спре когато искам. Ако не ми вярваш иди и  му кажи да легне на земята и да стои така докато не му махна с ръка от тук.
Изправих се бавно. Бях доволен, че кръста не ме болеше. Може би това ми бе някакво оправдание за да се напия. Отидох до човека и му предадох думите на убиеца. Той се усмихна и легна на пода. Сякаш развеселен от заповедта започна да прави кръгови движения с ръцете все едно плува. Не излизаше от ритъм. Ама естествено, нали никой не му беше казал да спира да танцува. Съчетаваше двете неща, за да си няма разправии. Въпреки широката му усмивка забелязах страх в очите му. Сякаш ме умоляваше да му помогна. Обърнах му гръб и видях погледа на жената. Личеше си, че ме желае. Беше прекалено възрастна и грозна за мен. Смятах, че вътрешната красота и добрата душа са по-важни, но външността й определено ме отблъскваше. Мазна, черна коса, напукани от алкохола устни, очите и бяха проницателни и плашещи, сякаш обичаше да получава всичко което си поиска и когато това не ставаше имаше сериозни последствия.
-          Ела до мен – извиси се заповедническият й глас.
-          След малко, сега си имам работа.
Тя се намръщи и обърна поредния шот. Възрастният мъж с прошарената брада ме погледна.
-          Щом искаш да пишеш, аз вкъщи имам една историческа книга. Никой я няма. Много е скъпа, мога да ти я дам.
Проведохме безсмислен пиянски разговор от който нищо не си спомням. Единственото нещо останало в съзнанието ми беше споменът, че изядох всички му фъстъци от една стъклена купа и надигнах поне още три пъти чашата му. Когато бях пиян нещо ме пазеше от неприятности. Те сякаш кръжаха около мен, протягаха се да ме докопат, но не успяваха. Убиецът ми направи знак да погледна към мъжа, махна с ръка и той се изправи. Продължи да танцува и да се усмихва. Мазната коса на възрастната жена погали зачервеното ми от алкохол лице и тя подшушна.
-          Ела с мен навън. Искам спешно да ти кажа нещо много важно.
Свих рамене и се изправих. Миньорът който очакваше да му уредят бъдещата пенсия злобно ме изгледа. Какво бях виновен, че тая грозотия не му връзва. Личеше си, че отдавна не беше правил секс. Подозирах, че жена му го е напуснала, ако изобщо е имал такава. Излязохме отвън. Тя застана срещу мен и се опита да пусне всичкия си чар в действие.
-          Понеже виждам, че си честен ще ти го кажа направо – прокара пълните си пръсти през мръсната си коса. – Преди малко исках да те целуна. За малко да го направя. Много ме привличаш.
Аз се опулих невярващо. Не знаех какво да кажа.
-          Замислих се, а ти се завъртя и изчезна с питиетата. Изпуснах момента – вече и другата и ръка бе заровена в косата. – Кажи ми, какво щеше да направиш, ако те бях целунала?
-          Честно казано нямам идея. Много съм пиян. Вероятно щях да остана неподвижен и после да те отблъсна.
-          Е защо? Не искаш ли да се целуваш с мен? Толкова ли съм грозна? Може ли сега да те целуна?
-          Не можеш да ме целунеш. Просто не ме привличаш физически – едвам изричах думите езикът ми се беше удебелил. Отпих от кафето – не си спомнях как се беше озовало в ръката ми.
-          Кой е казал, че сега искам да те целуна!? Той момента отмина. Само те изпробвах. Знаеш ли, че един твой приятел ми пипна циците и ми каза, че това са вторите най-хубави гърди които е държал някога? Аз съм на четиридесет и пет, мога да съм ти майка. Все пак тялото ми не е за изхвърляне нали? Не ме ли искаш?
-          Хайде да се прибираме навътре – безкомпромисно я отрязах.
-          Може ли само да те хвана за ръка, да усетя енергията ти.
-          Добре.
Преди да влезем отново в заведението усетих, че чашата в ръката ми е празна.
-          Ела първо до кофата. Не трябва да замърсяваме.
Пуснах ръката й точно когато отваряхме вратата. Тя се намръщи. Тогава осъзнах, че е искала да ме покаже като трофей. Навярно се надяваше да покаже на миньорът жаден за тялото й, че си е намерила друг тъпкач. Убиецът се бе настанил до миньорът. Говореха си нещо и ме гледаха. Жената седна на старото място на убиеца, за да е по-близо до мен. В съзнанието ми изникна спомен от преди няколко часа, когато още не бях толкова пиян. Свирех на китара с приятели, после свирех на жената, убиеца, миньора и още някакъв човек. Той се оказа собственик на заведението в което по-рано се намирахме. Китарата ми звънеше, гласът ми дрезгавееше от няколкото бири, а въздуха попиваше звуците. Нощта бе приятна, ала масите извън кафенето бяха празни. Караха ме да свиря стари рок класики и съжаляваха, че не знам повече. Разменихме си телефоните със съдържателя на заведението и той ме помили да идвам от време на време да му свиря. Убиецът тогава сподели, че имал едно дете което е починало. Спомена, че сега е трябвало да е на моята възраст. Миньорът слушаше от страни и още тогава бе започнал да изявява желание да черпи всичко живо. Грозната жена пееше с мен. Не знаеше нито текстовете на песните, нито мелодията им, но доста бързо схващаше. Похвалих я за хубавият й глас и тя цъфна като майска роза.
-          Може ли да те целуна? – извади ме от унеса грубият й глас.
-          Нали вече ти казах. Защо нахалстваш?
-          Всички мъже сте копелета!!! – истерия. Очите и се зареяха в нищото, сякаш се намираше в друго пространство. – Копелета гадни, майната ви… мразя ви!!!
Миньорът ми направи знак да се приближа и ме помоли да взема още шотове, бира и уиски. Когато поръчах видях отегчената физиономия на бармана. До мен стоеше симпатично младо момиче което ми каза да си взема бира от хладилника. Когато се върнах, тя я отвори и широко се усмихна.
-          Хей, как се казваш.
-          Марк.
Взех питиетата и се обърнах. Какво им ставаше на жените днес? Може би причината беше в мен. Винаги съм имал усещането, че когато съм пиян, доста жени ми налитат. Може би виждаха колко безпомощен съм. Носех се безволев по течението, а алкохола ме водеше където си пожелае. Сложих алкохола на масата и забелязах, че миньорът и дебеланата са седнали на друга маса. Е, поне щях да си отдъхна от тях.
-          Тая пие хапчета. Била е в лудница. Тоя алкохол – убиецът посочи огромното количество празни шотове – и хапчетата правят чудеса.
-          Познаваш ли я?
-          Не, но съм чувал за нея.
Не исках и да знам. Той пак ми подаде снимката. Погледнах отново човекът набелязан за „терминиране“. Очите на убиеца бяха кръвясали. Странно превит, скръстил крака като жена, отпиваше от бирата си и мяташе по някой поглед на миньора.
-          Само ме използват копелетата. Вече съм много уморен. Всички са лицемери. Гледат да вземат каквото могат и да се чупят. После се крият, защото знаят, че само да ми хрумне започват да си копаят гробовете.
-          Деца имаш ли? Жена? – знаех, че поради някаква причина съм спечелил доверието му – вероятно алкохола ме беше убедил в това.
-          Имам жена и две деца. Не съм ги виждал отдавна. Аз не се прибирам при тях.
-          Защо?
-          Защото жена ми не ми дава. Казва, че съм боклук. Не съм ги виждал от десет години.
-          Колко са големи децата ти?
-          Момчето е на тринадесет, момичето на петнадесет.
-          Много уморен ми изглеждаш.
-          Аз не спя.
-          Въобще?
-          Най-много по половин час на вечер.
-          Защо не спиш?
-          Много напрежение.
-          Сигурно постоянно мислиш какво си направил. Това, че не можеш да виждаш децата си. Лицата на жертвите ти вероятно също не те оставят на мира.
-          Всяко едно лице съм го запомнил. Те обаче не са проблем. Аз убивам в гръб.
-          Сериозно?А виждал ли си страха в очите когато си убил някого?
-          Да.
-          Кой?
-          Само едно лице…
-          На кого!?
-          Моя най-добър приятел.
-          И него ли си очистил?
-          Да, преди няколко години.
-          Само заради това ли не можеш да спиш?
-          Да.
Убиецът отпи от чашата. Гледаше снимката в ръката ми. Беше потънал в злокобните си мисли. После ме погледна.
-          Това е последната ми жертва.
-          И после?
-          Не знам.
-          Как така не знаеш?
-          Няма какво да правя. Само това умея.
-          Значи те е страх да го убиеш?
-          От никой не ме е страх – погледна ме заплашително.
-          И мен – отпих от чашата си. – Но все пак те е страх нали?
-          Да
-          Аз знам защо.
-          Защо?
-          Защото няма какво да правиш после. Ще останеш с всичките си грехове, няма да можеш да издържиш и ще си пръснеш мозъка.
-          Сигурно.
-          Не можеш ли да изкупиш греховете си по някакъв начин?
-          Не.
-          Върни се при жена си и децата.
-          Няма да имам пари и те няма да ме искат.
-          Защо да нямаш? Убил си много хора.
-          Раздавал съм всичко. Помагал съм на много хора. Те са ме използвали. Както тея двамата шибаняци тука. Единия черпи, за да му уредя пенсията. Другия вече е уреден, но муфти на аванта.
Протегнах се и пипнах раменете му. Метал. Беше толкова скован, все едно цялото напрежение и мръсотия на света се беше събрало там. Тежестта от вината го бе прегърбила и смалила. Лицето му бе силно набръчкано и като че ли и в очите му също имаше прорези.
-          Трябва да намериш начин да изпуснеш това напрежение.
-          Няма смисъл.
-          Защо?
-          Защото скоро ще умра.
-          Защо мислиш така?
-          И мен са ме поръчали.
-          Сигурен ли си или те гони параноята?
-          Аз съм убиец, знам ги тея неща.
-          Защо уби приятеля си?
-          Защото ако не го бях направил…  той щеше да ме убие.
-          Защо?
-          Бяха ме поръчали и преди.
-          Как го уби?
-          Отидох в тях когато нямаше никой. Като ме видя той си знаеше. Само се усмихна и ми каза „Давай“. После избягах. Изчезнах от страната за няколко години. Преди две седмици се прибрах.
Дебеланата отново беше на нашата маса, а миньорът ме побутна, за да му направя място. Настани се отново в ъгъла до прозореца. Започна да ръми. Дъждът ме успокояваше. Той се наклони към мен. Усетих бирения му дъх.
-          Аз нещо лошо да съм ти казал или направил?
-          Не.
-          А така. Ти си добър човек. Ходи да си вземеш едно уиски.
-          Тук вече има три пълни чаши. Няма смисъл да си харчиш парите за мен.
-          Добре.
-          Аз съм работил десет години в мината. Остават ми още две и се пенсионирам.
-          Знам.
-          От къде?
-          От него – посочих убиеца. – Също знам, че ако имаш късмет няма да работиш последните две години.
-          Така е – нагло се усмихна той. – Мога ли да чукам гаджето ти?
-          Казах ти. Не ми е гадже!
-          Аз на теб нещо лошо казал ли съм ти? Направил ли съм?
Бях побеснял. Обърнах му гръб. Отпих. Убиецът беше най-добрият събеседник за тази вечер. Реших да продължа разговора. Оставих чашата на масата и бутнах бирата му. Вдигнах бутилката и се извиних. Една сервитьорка дойде да почисти. Беше уморена. Пуфтеше. Искаше да си отиде. Ние бяхме единствените клиенти на заведението. Представа нямах колко е часа.
-          Трябва да си починеш – подхванах разговора отново.
-          Не мога. От малки се познавахме. Беше ми като брат. Той ме вкара в бизнеса. Научи ме на всичко. Убивали сме заедно. В началото беше като някаква интересна игра. После започна да става непоносимо, но не можехме да спрем. Той ми каза, че рано или късно някой от нас ще пострада. Знаех го, но не го осъзнавах. Много ме обичаше. Той ми изпрати писмо. Няколко дни преди да умре.
-          Какво писмо?
-          Да ме предупреди, че съм набелязан.
-          Значи той е пожертвал себе си заради теб?
-          Да, каза че е прекалено омърсен, за да живее повече.
-          И на теб ти е тежко, че той се е жертвал, а ти не си?
-          Да.
-          Предал си го.
-          Да.
Очите ми се насълзиха. Почувствах болката и безпомощността му. Той остана вцепенен. Не знаеше какво да каже. Не бе очаквал някой да го разбере. Хората са забравили какво е да им се прощава.
-          Не можеш да му помогнеш – намеси се дебеланата. – Защо се занимаваш с него? Ела да си говориш с мен. Остави го тоя гаден убиец.
-          Аз пък мисля, че мога да му помогна – отново пипнах вкаменените му рамене.
-          За какво ти е тая тъпа емпатия? Какво си се загрижил за другите? Не можеш да му помогнеш…
-          Слушай какво – одарих с юмрук по масата – ти няма да ми казваш какво мога и какво не мога!
-          Добре, добре, само се успокои.
-          Аз на теб нещо лошо да съм ти казал или направил? – досаждаше миньорът отново.
-          Не бе човек. Колко пъти да ти казвам.
-          Ходи да ми вземеш цигари, а на теб си вземи уиски – той гледаше укорително убиецът сякаш беше казал твърде много на неподходящият човек.
-          Не искам уиски. Ще ти взема цигари.
Станах и се отправих към вратата. Възрастната жена се изпречи на пътя ми. Сега като я видях я оприличих на вещица. Да, блатна вещица с тъмни водорасли вместо коса. Хвана ме за врата и започна да ме мляска. В първия момент не осъзнах какво става. Устните ми бяха останали неподвижни. Инстинктът за самосъхранение се беше обадил, защото устата ми си остана затворена. Усетих езикът й. Искаше да ги затвори. Напираше, облизваше ги, търсеше пролука. Отблъснах я загледан в напуканата й уста.
-          Какво правиш!?
-          Това което ти казах, че ще направя.
-          Нали ти казах, че не ме привличаш.
-          Защо ме отблъскваш?
-          Казах ти, не си мой тип.
-          Много съм стара нали?
Обърнах се и тъкмо когато затварях вратата чух виковете й.
-          Всички мъже сте еднакви. Копелета мръ…
Въздухът отвън бе прохладен. Главата ми имаше нужда от проветрение. Приближих се до денонощната бутка и подадох банкнотите. Двама пияни спореха, кискаха се и оригваха. Какви ли други тайни криеше нощта? Когато жената ми подаде пакета цигари си припомних, че поне още два пъти тази вечер съм ползвал услугите й. Пред вратата за заведението чакаше убиецът с ръце в джобовете си. Не ме изпускаше от поглед, а неразгадаемите му очи святкаха. Чух женски глас и се извърнах. В близката градинка три момичета седяха на една пейка. Едната от тях се изправи и се провикна.
-          Писна ми да им правя свирки на четиримата. Поне да плащаха добре.
Какъв странен свят помислих си. Убиецът се приближи до мен и ме прегърна. Разплака се в обятията ми. Стоях там като пън.
-          Върни се при жена ти и децата ти. Още не е късно.
-          Не мога.
-          Можеш!
-          Дай си телефона.
-          Дай си твоят.
-          Аз сменям картите постоянно. Ще те запиша на тази, после ще ти запиша номера в тефтера си.
-          Добре.
Влязохме вътре. Настаних се до мълчаливия човек, за да разнообразя малко. Подадох рестото и пакета с цигари на миньора и се отпуснах. Вещицата се наведе над мен и се усмихна.
-          Може ли да те целуна?
-          Не.
-          Моля те…
-          Добре, обаче при едно условие?
-          Да, няма проблем.
-          Да целунеш и него след това – посочих миньора и ехидно се усмихнах.
-          Ааааа, не…
-          Добре, ти си решаваш.
-          Много си гаден.
-          Е нали бях добър?
-          Гаден си. Момента пак отмина. Явно с теб можем само да пеем заедно, нищо друго.
-          Явно.
-          Много си гаден да знаеш!
-          Знам.
Човекът до мен се посъвзе. Отпи от чашата си и я сложи на разстояние, за да не му я взема отново.
-          Аз имам много добра книга. Там пише всичко.
-          Да, каза ми.
-          Мога да ти я дам.
-          Добре.
-          „История от А до Я“ се казва.
-          Добре.
-          Убиеца ми е уредил пенсията.
-          Знам.
-          Всички трябва да слушат нашата народна музика и да са патриоти.
-          Глупости!
-          Как глупости, ти не си ли патриот?
-          Не. Какво като съм се родил тук. Това не означава, че харесвам страната си.
-          Е как така?
-          Е те така – ударих масата с юмрук и всички се обърнаха към мен – аз съм дете на планетата Земя, а не на някаква си скапана страна! Не сме ли всички хора, не трябва ли всичко да е едно и да няма разделения?!
Никой не посмя да отговори. Всичките се бяха свили сякаш ги бях взел на мушка. Дори убиецът се беше сгушил. Сервитьорката ми мяташе любопитни погледи. Как аз, някакво си хлапе щях да им държа тон на важните господа, които не искаха да си отидат и бяха хвърлили толкова много пари? Какъв ли бях аз, за да ме черпят и да си позволявам такова поведение?
-          Хайде да си ходим – помоли се убиецът. – Много съм изморен.
-          И аз се изморих от вас. Хайде.
-          Искам да останеш с мен – изсъска вещицата.
-          Не!
На излизане човекът който танцуваше за убиецът беше седнал сам на една маса. Тъкмо да отворя вратата и той си подаде ръката за поздрав. Аз я стиснах и той се усмихна.
-          Чао – едвам чух гласа му. Имаше някакво задоволство в него.
-          Чао.
Убиецът викна едно такси и се качихме в него. Обърна се от предната седалка и ми прошепна в ухото.
-          Гледай го са тоя смешник, ще ни откара без пари. Всички в тоя град ме знаят.
Учудих се. Главата ми се въртеше. Уверих се че не съм забравил китарата в заведението и се отпуснах на задната седалка.
-          Как си смешник? – подхвана убиеца.
-          Добре съм, ти как си?
-          Безпаричен. Днес се возим безплатно, нали знаеш, длъжник си ми.
-          Защо?
-          Защото може случайно да катастрофираш. Нали знаеш, нещастен случай. Не си внимавал поради много напрежение.
-          Добре, добре.
Когато спря на адреса на убиеца той понечи да излезе.
-          Плати на човека – казах спокойно.
-          Добре.
Той извади банкнота и му остави бакшиш.
-          И да ми се обадиш като си читав – провикнах се, преди да затръшне вратата.
-          Добре. Чао.
Махнах му за сбогом с ръка. Бях убеден, че повече никога няма да го видя.

-          Да се обадиш като си читав – засмя се шофьорът.

Абонамент за: Публикации (Atom)